Разказ на Слави Георгиев — екскурзовод и участник в пътуването
8–17 октомври 2026 г.
Тръгнахме шестнайсет души — малка, много хубава група, в която имаше стари познайници, техни близки и хора, пътуващи с мен за първи път. Стефи Динева и Динко са ми спътници от толкова много места, че винаги се радвам да ги видя отново. С нас бяха Иван и съпругата му Марианка, двете Николинки, едната от които — Нина — щеше да празнува рожден ден, както и Станка и Атанаска. Габи и сестра ѝ Диди пътуваха с родителите си Марийка и Димитър, които отбелязваха шейсет години брак — екскурзията беше подарък от децата им. Сред новите лица бяха и Кати и Теди от Бургас, чието пътешествие започна съвсем различно от нашето.
Нашата група на Миконос
Самолетът замина, но Кати и Теди не се прибраха
На 8 октомври излетяхме от София за Римини, където имахме нощувка преди Сан Марино и качването на MSC Lirica в Анкона. Кати и Теди обаче изпуснаха самолета — забавили се, а на контрола за сигурност имало голяма опашка. За мен като екскурзовод това беше сериозно притеснение, но двете не се отказаха: организирахме нови билети до Бергамо, трансфери и хотел, а после те сами дойдоха с влак до Римини, малко преди да потеглим на следващия ден. Поеха допълнителните разходи и неудобства, защото им се пътуваше, а после слушаха и разглеждаха с такъв интерес, че още повече оцених упоритостта им.
Кати, Теди и Слави край Которския залив
Останалите се настанихме в много хубав четиризвезден хотел — чист, с интересни дизайнерски стаи, на оживена улица с магазини и кафенета, а плажът беше отсреща. Времето изглеждаше като бебе пред разплакване, но оставихме багажа и вечерта излязохме към стария град.
Римини има много повече за показване от морския си бряг. Разказвах за Малатеста и за Цезар, който след преминаването на Рубикон достига до древния Ариминум — история, свързвана с „Жребият е хвърлен“ и предизвикателството към властта на Сената. Видяхме Арката на Август, издигната в негова чест през 27 г. пр.Хр., която днес стои свободно без някогашните стени. Минахме през „Тре Мартири“, носещ името на тримата млади партизани, екзекутирани през 1944 г., и площад „Кавур“ със старите дворци и театъра „Аминторе Гали“. Наблизо ядохме чудесни пици и постепенно започнахме да се опознаваме.
Държавата, която отказала да стане по-голяма
След като Кати и Теди ни настигнаха, продължихме към Сан Марино — малката държава върху скалата, запазила своето сред променящите се граници на Италия. Разказах как санмаринците отказали предложението на Наполеон за още земя чак до морето, предпочитайки познатите граници пред възможни нови неприятели. В тази история ми харесва разбирането кога имаш достатъчно. Припомних и убежището, което дали на Гарибалди през 1849 г., помощ, останала важна в отношенията им с обединена Италия.
Автобусът можеше да ни качи нагоре, но поех разхода за кабинковия лифт, за да се насладят туристите на изкачването и гледката към скалата. Почти не чакахме, направихме кратка обща разходка, около двайсет минути, и всеки продължи към кафенетата, магазините или тесните улици.
Заваля, а аз седнах с кафе и лаптоп в заведение, приличащо на старинен склад. Потънах в работа и чак на излизане разбрах, че времето вече се е оправило. Дотогава винаги бях слизал с лифта, но този път пътят до чакащия ни автобус ни даде още малко разходка из Сан Марино, преди да продължим към Анкона.
Къде ни е каютата и какво пише в менюто?
Автобусът на местната фирма друсаше толкова, че и на мен ми стана лошо. Анкона ни посрещна с огромно пристанище и промишлена зона, зад които се виждаше старият град, а близо до брега — постройка във водата като крепост. Привлече ме, но нямахме време за разглеждане нито тогава, нито при връщането.
Шофьорът ни остави при билетната служба, защото за достъп до кораба му трябваше специален пропуск. На този терминал бях за първи път, затова попитах и намерихме решението: с багажа на пристанищния шатъл, който за около десет минути ни откара до шатрите за регистрация. Бяхме предварително чекирани, оставаха проверките и снимките.
На всеки нов кораб първите часове изискват ориентиране, а когато водиш група, едновременно търсиш посоката и отговаряш на въпроси. За някои това беше първи круиз. Напомнихме за самолетния режим, преди да навлезем в открито море, заради скъпата морска мобилна мрежа, намерихме каютите и бордовите карти, които ни очакваха при вратите им. Едни свързаха банковите си карти с бордовите сметки, други внесоха пари, а близо до рецепцията избрахме „нашето място“ за срещи.
Умората се усети на вечерята. Гурме менюто беше сложно, не всеки владееше английски и помагах с превода и избора, докато хората просто искаха спокойно да хапнат. Първата вечер остана малко тягостна — трябваше ни време да свикнем.
До Венеция и обратно — само да хванем последния трансфер
Още в началото се появи проблем с билетите за слизане. В моята каюта липсваше уведомлението за раздаването им и разбрах случайно от турист около единайсет, а то било започнало в девет. Вече бяха стигнали до буквата I, което означаваше по-късно слизане и по-малко време на брега. На рецепцията първо ми казаха, че ранните билети са свършили, но след настояване осигурих първите слизания за местата, където ни бяха необходими.
За Венеция имахме едва пет-шест часа, а корабът беше в Марджера. До историческия град стигахме с трансфер по вода към Маритима, People Mover и още придвижване, преди същинската разходка. Включеният целодневен билет за вапоретото много ни помогна.
Започнахме при Академията, минахме по малките улички до музея на Пеги Гугенхайм, после влязохме в „Санта Мария дела Салюте“ да видим Богородичната икона и излязохме на Пунта дела Догана. Гледката приканваше да останем, но аз вече следях часовника.
На „Сан Марко“ имаше изненадващо много народ за октомври. Разгледахме колоните на светците покровители, „Марциана“ отвън, Двореца на дожите, Порта дела Карта и тетрарсите от Константинопол, както и базиликата, част от която беше в ремонт. Остана половин час свободно време, после продължихме към сувенирите и Риалто.
Обратно стигнахме с вапорето до Тронкето и People Mover до Маритима, откъдето започна поредица от автобус, проверки, хале и още транспорт към кораба. Самото пътуване с автобуса ми се стори около час; последният трансфер беше около шест и го хванахме сред последните.
Хората видяха Венеция и някои сбъднаха мечта, но прекалено много време отиде в придвижване. При такъв кратък престой и акостиране в Марджера трудно бих препоръчал посещение с круизен кораб. Вечерта повечето предпочетоха бюфета, някои — ресторанта със сервиране, а аз бях толкова изморен, че направо си легнах.
Мокри седалки, слънчеви лъчи и два часа на опашка
В Котор бяхме на рейд, но с билети за първото слизане. Бяхме организирали моторна лодка до Госпа од Шкрпела и Пераст, а после разходка из стария град. Наоколо се виждаше слънце, но точно над Котор валеше и докато стигнем до откритата лодка, намокри и нас, и седалките. Тя беше модерна и бърза, само че към дъжда се прибавиха пръски и студ.
Тогава групата отново ме спечели: хората се смееха и шегуваха, вместо да позволят на времето да им развали деня. Интелигентни пътешественици, дошли да намерят хубавото — да водиш такива хора е привилегия.
На Госпа од Шкрпела разказахме легендата за двамата братя, намерили икона на Богородица върху скала, около която поколения насипвали камъни, докато създали остров с църква. Моряците идвали с молитва преди път и с благодарност след спасение; вътре сребърните оброчни плочки, бароковият интериор и картините на Трипо Коколя пазеха този свят.
На горния етаж видяхме кораби в бурно море, но най-силно ме докосна гобленът на Яцинта Кунич-Мийович. Според преданието тя го бродирала двайсет и пет години, чакайки съпруга си моряк, и между копринените, златните и сребърните нишки вплитала собствена коса. Вглеждаш се в червените шевици и образите, а разказът те кара да търсиш прехода от тъмно през сиво към бяло — годините на една жена, минали в надежда.
В Пераст имахме половин час за кафе и снимки, точно когато облаците се разтвориха и тънки лъчи осветиха водата около островите.
Светлина над островите пред Пераст
Марианка, Иван и Слави край залива
Динко, Слави и Стефка
В Котор ни чакаше Игор. След туристическата такса започнахме обиколката, той говореше на черногорски, а аз превеждах, изненадан колко гладко ми се получава. Хората слушаха с голям интерес. При „Свети Трифон“ си припомних, че там се пазят мощите на светеца, а всички гледахме укрепленията нагоре по скалите и църквата „Дева Мария на здравето“, представяйки си панорамата от високо.
След още половин час свободно време тръгнахме към пристанището и попаднахме в най-неприятната ситуация от круиза: няколко големи кораба връщаха хиляди пътници с лодки през един вход, при почти застъпващи се крайни часове. Имаше блъскане, пререкания и напрежение на крачка от сбиване, а полицията трудно овладяваше потока.
Струпването на пътници на пристанището в Котор
Наредихме се около шест, а към осем още минавахме проверките — близо два часа на крак. Болеше ме, че след красивия ден хората трябваше да изтърпят това и аз не можех да ускоря нищо. Не очаквах такъв пропуск при обслужването на реномирани круизни компании. Групата обаче се прибра уморена, но с усмивки, хапна и остави деня зад гърба си.
Един неправилно сложен стол насред морето
На следващия ден всеки имаше свободно време, а аз отворих компютъра — работата продължаваше и нямаше кой да я поеме. Не бях купувал пакет за напитки, защото не съм от големите пиячи, но платих около 110 евро за седем дни интернет.
Корабът се клатеше силно, а аз седях странично, вглъбен в екрана, докато ми стана много лошо. Преместих стола така, че да гледам по дължината му, и на мен това помогна да продължа. Наоколо имаше пребледнели хора, а капитанът няколко пъти обясняваше с италианския си акцент, че вълнението ще намалее и няма повод за тревога.
По-късно разбрах, че една туристка се е уплашила много, а на Диди ѝ е станало доста лошо. На кораб дори шестнайсет души могат да се разпръснат така, че да не се срещнат цял ден. Към шест-седем вечерта клатенето най-после утихна и всички си отдъхнахме.
Когато водката се окаже вода, а разходката — саганаки
Добрата новина беше, че акостираме на пристанището и няма да слизаме с лодки. Имаше платен трансфер до Хора, но цялата група беше записана за нашата екскурзия с местните партньори.
При фара Арменистис се насладихме на островите в далечината и чухме за британския „Волта“, чието корабокрушение с единайсет загинали довело до построяването му. Там Димитрос ни разсмя: ние му викаме „Снимай ни!“, а той отвръща „Да, ей тука идвам — снимайте ме тука!“ и застава пред камерата. Голям веселяк.
Димитрос — винаги готов за снимка и шега
На плажовете пясъкът не ме изненада — в България имаме чудесни брегове, — но водата беше изключително чиста. Калафатис стоеше пуст и тих през октомври; можехме само да си представяме летните партита. В Ано Мера разгледахме позлатения флорентински иконостас и мраморната камбанария.
Калафатис — чистата вода и пустият октомврийски плаж
Позлатеният флорентински иконостас в Ано Мера
Мраморната камбанария в Ано Мера
Партньорите ни показаха и нещо неочаквано: почти изоставено рибарско селище, до което стигнахме по черен път. Панос ни подкани да си представим целия Миконос такъв преди шейсетте години — скромен живот и риболов, преди Джаки Кенеди и други известни посетители да помогнат за светската му слава. Благодарен съм, че видяхме и тази страна на острова.
После дойде Хора — бяла приказка, която снимките не могат да предадат напълно. От горната мелница Бони гледахме белите къщи и залива, после стигнахме до прочутите мелници и Малката Венеция.
Белите улички на Хора
Гледката от мелницата Бони
Николинка — Нина, рожденичката, другата Николинка и Слави
Слави с двете Николинки — рожденичката Нина е вдясно
Разказвахме местните предания за плячка от кораби, внасяна направо откъм водата в богатите крайбрежни домове, днес превърнати в барове и кафенета. При Трите кладенеца припомних легендата, че който пие от тях, ще се ожени за местен човек, а част от групата дойде с мен до „Панагия Парапортиани“, съставена от няколко по-малки храма.
Седнахме в заведение с гледка към мелниците, стопанисвано от много любезни албанци, и там се случи историята с Динко. Сервитьорът помислил водката му за вода и услужливо долял от шишето на масата. Динко, който си има буен характер, се ядоса, но човекът веднага поправи недоразумението с още една чаша водка.
На масата: Иван, Мариана, Стефка и Динко; на втората маса — Габи, Диди и родителите им Марийка и Димитър
Гледка към мелниците от заведението със случката с Динко
Моите пържени калмари пък бяха със зеленчуци с канела — не по моя вкус, макар че ги изядох. След обяда бусчетата върнаха групата на пристанището, но аз използвах трансфера да се върна в Хора, защото не бях успял да ѝ се насладя спокойно.
Заваля порой и вместо разходка получих прекрасен час в таверна със саганаки, кафе и сладолед.
Заведението, в което изчаках дъжда
Саганаки, докато навън вали
Кафе и сладолед в същото заведение
Гледах дъжда и подредените маси, цветята и чашите, радвах се на гръцкия усет към заведенията и си мислех колко хубаво е, че тази страна ни е близо. Изчаках да понамалее, прибрах се с трансфера и хапнах на кораба, много доволен от Миконос.
MSC Lirica при връщането от Миконос след дъжда
Островът се смени, но кафето си заслужаваше
Заради очаквано силно вълнение капитанът отмени Сирос и съобщи, че ще спрем в Катаколон. То е отправна точка към древна Олимпия и храма на Зевс, но първоначално денят беше свободен и реших да го оставя такъв и тук.
От кораба изглеждаше горещо, излязохме по тениски, а на брега ни посрещна силен вятър. Градчето се обхожда бързо — една основна улица с много заведения и сувенири. Все по-често ми се струва, че из Европа сувенирите са едни и същи, само надписът върху чашата или костенурката се сменя, макар местата да са толкова различни.
Седнахме в кафене, хапнах чудесни картофи и дзадзики, а туристите толкова харесаха кафето, че казаха: „Такова кафе в България няма.“ Денят мина спокойно и се върнахме на борда за обратния път.
Кафето в Катаколон — „Такова кафе в България няма“
Рожден ден с шампанско и коте за спомен
На 15 октомври, последния ден на море, закуската беше с гледка към водата, а вечерта имахме повод да се съберем: рождения ден на Нина.
Закуска през последния ден на море
Марианка вече беше болна, а скоро и аз започнах да се чувствам неразположен. Повечето от групата обаче се събрахме в ресторанта, този път с предварително преведено меню. Фрито мистото, рибената супа, телешкото на слайсове и десертът бяха много хубави; гръцката салата беше свободна интерпретация, а агнешкото по марокански нямаше общо с тажина, който помня от Мароко. За щастие вкусните неща бяха повече.
Донесоха торта със специален поздрав за Нина и се надявам да сме ѝ оставили хубав спомен.
Нина с тортата за рождения си ден — кадър от видеото
За наздравиците имахме шампанско от MSC. Бях написал подробна жалба за чакането в Котор, защото не водим туристите си да стоят два часа по трансфери, и компанията беше оставила бутилка във всяка каюта. Дадоха ми и кутия шапки, които раздадох. Жестът не връщаше времето, но показваше, че оплакването е чуто; вдигнахме чаши за Нина и за последната ни вечер на кораба.
Иван, Диди, Габи и Слави — вечер на кораба. Марианка вече се беше разболяла.
Ще помня с добро и младия сервитьор, който имаше затруднение в говора, но беше толкова любезен и внимателен към нас.
Димитър с любезните служители в ресторанта
Остана ми и едно малко коте, нарисувано от френско момиче. Рисуваше наблизо и преди да си тръгне, изненадващо ми го подари — толкова мил жест, че го сложих под прозрачния калъф на телефона и още се вижда там.
Подареното коте — малкият спомен, който остана под калъфа на телефона
Те избраха замъка, аз — кафето и лаптопа
На следващия ден освободихме каютите до 14:00, при обявено първо слизане в 14:50. Шофьорът ни идваше по-рано, вече имахме интернет и лесно уточнихме организацията; слязохме сравнително бързо и с пристанищния шатъл стигнахме до трансфера.
След час и нещо бяхме в Градара, за която дотогава само бях чел, докато търсех интересни места около Римини. Исках да направим жест към тази прекрасна, любопитна група, защото круизът беше оставил малко време за разглеждане. Доплатихме на транспортната фирма за още около час и половина — струваше си хората да получат още един хубав спомен.
Крепостните стени и каменните улици ми харесаха веднага. Разказах на входа за замъка и Паоло и Франческа, чиято любов Данте описва в „Ад“, после оставих време за снимки. Едни влязоха в замъка, други тръгнаха по улиците, а аз седнах с кафе и лаптоп и малко се разочаровах от себе си: те имаха желание да откриват още, докато аз вече търсех стол и време за работа. Не знам дали беше умората или натрупаното през дните, но Градара остана място, на което искам да се върна с повече сили.
Диди и Слави пред портата на Градара
След снимките при портата потеглихме и за около четирийсет минути стигнахме до същия хубав хотел в Римини. С някои седнахме да хапнем, с други се засякохме навън, а аз поръчах карбонара. Най-после без бордови карти, лодки и последен трансфер, който трябва да хванем...
На 17 октомври се прибрахме със самолет в София. Преди това остана време за кафе на терасата в Римини, със съвсем необичаен съсед — самолет в двора.
Кафе в Римини на връщане — със самолет в двора
От тези десет дни ще помня красивите места, но и упоритостта на Кати и Теди, смеха в мократа лодка, светлината над Пераст, белите улички на Миконос, празника на Нина и годишнината на Марийка и Димитър. Като екскурзовод ми се иска да дам максималното на хората, а времето, морето и чуждата организация невинаги позволяват всичко да стане по план. Тази група умееше да намира хубавото дори в неудобството и за мен беше привилегия да пътувам с нея.
Круиз Римини — 8–17.10.2026. Спомен от нашето пътешествие.
18.10.2026 г. - TravelTeam2
